това са песни, които нямаме пари да запишем.
но работим по въпроса.


срутени сутрини

2007-2008

1. завинаги

южен вятър пилее листата в снежнобял стоманен кувьоз. вие двама лежите в мъглата, мъглата-убиец е вашият вожд. вий сте децата на снощното утре още с отровните детски бодли. вие сте грешка, мера според мера! а вярната грешка силно боли. очите ви празни, открехнати двери, разкъсан, сподавен е вашият стон. заспивайте вие, а той ще намери през нашата злоба величествен трон. вий сте децата на снощното утре още с отровните детски бодли. вие сте грешка, мера според мера! а вярната грешка силно боли.изтегли песента

2. вход 1-ви

АЗ: за последно, мила, тръгвам сам по този път. от срам във твойта сянка мърка глупаво лъвът. глезените ти прекършени на портрет: в стаята ми внасят мнимо свой перверзен ред. ТИ: гнила пикоч в ноздрите ми бие откачено. във вашите лайна лежи моето щастие извратено/развалено. сенки на работници се влачат незaдоволени. бели плъхове обесени плачат, висейки на моите вени. АЗ: нима седиш сама в света? нима гориш една във мечта? нима си единствена?! ТИ: без срам боля в един глупак. без срам ще те убия пак. аз съм единствена!изтегли песента

3. вечност

параход с рога лети към мен сега. и този капитан е сам. чукат вечността ядосани вълните, че дар е лудостта на пяната. чайките дебели разгоненият гларус притисна и уцели, за жалост. роди се в жълта пяна къс месо, свойта смяна пое без ропот капитана. пови го в пелените - платна със кръв пропити, защото тъй се ражда капитан ти ще бъдеш капитан, мой малък къс месо, ти ще бъдеш вечно сам, мой малък къс месо. след триста века цели чайките дебели родиха в жълта пяна тебе. след триста века цели чайките дебели родиха в кръв червена мене. ти ще бъдеш капитан, мой малък къс месо, ти ще бъдеш вечно сам, мой малък къс месо. ти ще летиш с парахода към мен, към мен, от вечност сляпа осакатен.

4. въздействие

тъмен човек със тъмни очила, затворен в лъжата на три огледала, милион светове по пътя ми пося, отдръпна се и рече: „завинаги”. един кавалер беси с очи по жиците гълъби и тъпо мълчи. питам го: „братко, не ги ли боли?” - първият път, любима, всички ги боли. първият път, любима, и теб ще те боли. ела в полите на мойта планина, с тебе двама ще открием любовта. ти – в чаршафите ми окървавени, а аз във твоите проблеми една бюлетина ме гледа партийно, претърсвайки ме за своя цвят. глупачка! ти си безкрака ИЗМИСЛИЦА! прозрачна родена съм в ИСТИНСКИ свят. а днес мозъкът ми е отвърнат от вашия свят на слабини. свойте вени аз превърнах в канал отводен за загубени дни. дай си ръката с отбелязана дата да усетя как с пулсираща кръв ще затвориш клепачите ми, щом мойта дата ме целуне. целуни ме пръв.

5. огледална

позната къща със розови жени, които освежават празните ни дни. ти не си една от тях, нали? защото си сама, прободена от моите стрели... кръвта ли те сърби... всички твои приятели са всъщност наематели. плътта ти храни дълго хиляди мъже. медалът ти е ъгъл с примамливо въже. сълзите ти са сила, в която аз видях измама и насила татуиран смях. но това не е проблем, щом със всеки смачкан ден всики наематели са верните ти приятели, са мечтаният обяд на безмерния ти глад. но ти не си забравена, вплетена във мене. с правда си прокажена. въжето не е бреме.

6. охлюв по стръмното

началото е морзов код, макар и с неправилни дължини на сигналите. думите ми от вашия скенер избягали изядени. жалък охлюв е вашето време, крила не са му дадени. спи, мой малък ембрион, твой ще бъде и този карнавален гарнизон от жълто-бели дози. мъртвородни метадонни мечти от сринат замък, който ти, касандра, мила, не спаси от бесен пламък. „с тебе май сме само двама”, но ти не си със мене. заключена и брава няма вратата вътре в мене. ако събереш пеперудите от всички страни ще получиш аквариум от революции ако събереш революциите от всички страни ще получиш поле от мъртви пеперуди изтегли песента

7. обичам мене

обичам да мълча и в клоните съм скрила, че не мога да летя, че нямам вече сила. обичам и да летя, но ти не си способен да ме държиш във шепи от лъжа през прозореца отворен. аз ще те свия във мен аз ще те свия във мен осакатен денят започнал е, но аз не се събуждам, а щом към края е, ставам да мърсувам. обичам и да летя, но ти не си способен да ме държиш във шепи от лъжа през прозореца отворен. но аз ще те свия във мен аз ще те свия във мен осакатен

8. блокът

усмихвам се на своите крака - кули от бетон и скука, които твоята потна ръка беляза с груба цветна поука. птиците са ми другари, макар че цапат мойта сива плът. нощем в мен сънува кошмари, и поти се и плаче и множи се светът. моята кръв тече по черните ви жици, но на вас какво ви пука от това. ние сме само разкъсани скици, архитектурен план на вашта самота.

9. бяло

бели охлюви напускат сградата щом влезе скоростта. /от срам/ бели мишки със бели скромни пишки придружават бедността. /от глад/ бялата ти женска гръд от моята ръждива плът изсмука страстта. /от глад/ плъх, затворен от първичността, отровен е от течността под твоята пола. /от срам/ пак прекърши твоят мицел моят малък дървен прът. съвестта ти е на прицел щом моралите заспят. излизат за купонче хляб хлебарки - черна бригада - от дупка на китара, която е за теб сексуална наслада. /от любов/ тя заспала в моята стая. тя заспала без да зная. тя заключила вратата. тя съблякла е кревата. и запалила колата, тя зaпочнала играта на живот. на срам, на глад, на любов. изтегли песента

10. боклук

карам бавно своя велосипед по площада, покрай старец със тромпет, гълъби по навик се редят: познавали доброто, твърдят. забивайки бастунчето в пръстта, отива си без "сбогом" младостта. няма нужда от спор, няма нужда от шега, затваря се последната врата. ние двама ще погледаме оттук най-безценния полужив боклук. който на живота се засмя, когото удуши животът-змия.

този танц е всъщност безсмислен

2009-2011

1. тя на мишо

златен празник е скръбта. един живот загубен смешно. и цигарата в пръстта гори без огън нашта грешка. а под гроба всички спят, червеи сляпо се сношават вътре в празния й свят, вътре в черепа й шават. и да ръгаш всеки ден с челичени лакти, и да мачкаш всеки ден с гумена съвест, знай, ще те скрие с перде - катаракти и без милост ще те смила светът едрозъбест. ние двама с теб ще бдим разтворената и утроба да не глътне нито дим, нито чаша хорска злоба. изтегли песента

2. капризна

днес се търкаля в пръстта без глава младостта. днес се търкаля в пръстта без ръце старостта. възстановяваме гладкостта на бетонни моралности. къртим, пробиваме човешки сърца. ремонтни дейности по всички специалности. в отплата ще вземем само вашите лица. аз живея в този малък скучен свят на гълъби и нощни пеперуди. гълъбите всяка вечер се редят за купонче със наличните пеперуди.

3. защо

- защо на тъмно не виждат очите? - защото тъмното няма лица. - защо на тъмно умират мечтите? - защото на тъмно се правят деца. - защо всяка сутрин изхвърляш боклука, прибиран от вчера грижливо в чувал. защо в огледало не видиш боклука, цял един живот изял и заспал. защо всички вие ме гледате лошо? - защото децата носят тъга. - защото светът ви е изродче пошло! и само смъртта ви подава ръка!

4. ангели

ние ще слезем на Земята, ще я погалим между краката, ще я целунем във устата и ще и откъснеме главата. ние сме ангели, ние ще вземем останките от вашия живот неживян. този жребий изисква зарче от търбуха на каканарче. този жребий, изплют от Съдбата, с този жребий започваме Играта: хвърляй "шест", Земя, за потоп, хвърляй "пет" за черна чума, хвърляй "четири" и ще бъдеш роб, а откупът е грозна сума. хвърляй "три", Земя, за полов акт с твойте нежни девствени картини. хвърляй "две" и ще подложиш врат под белите ни гилотини ... ние сме ангели, ние ще вземем останките от вашия живот неживян. и "едно" не е вашият шанс - черната точка поглъща всеки спасителен нюанс. но, но, но ние сме ангели и нашите зарове са чисто бели ... нашите зарове са чисто бели.

5. насън

аз чаках. моят път да срещне твойта каравана и заедно да се сношат във гаражите на храма. сирената врещи за следобедния чай с надежда. във дома с мечти без бащи супа с вяра любовта прецежда вън сирената врещи, давейки се в океан от скука. сега на дъното лъщи смачкан черепът й без перука. съм загубил всички свои хора. студът ме топли всяка мокра вечер. прегръщат ме стените на затвора. и светът залязва някъде далече. прозорецa покрих с парцал от кожа: светлината е душевно болна, щом закача се с кръвта по ножа. и покрила с брадавици сладкия грях, ляга си доволна. аз не чакам. моят път няма нужда от каравана: спомените ми ще изкълват накацалите химери по храма. спомен с теб в самотен ден е спасен от теб самия. с близост в кутия, в жълта хартия, аз ще пръскам лиги по твоята шия насън.
Казват, човек се измервал по мечтите си. Хората не се мерят, пишките се мерят. Но и без тва горното е недоразвито грешно. Мечта е всичко, което вие знаете за нея. То е вярно. Но вие не се замисляте, че щом мечта е романтична измислица, и щом измислица е романтичен копнеж, и щом копнежите възникват у всекиго от представата му за света, и щом представата ни за света в даден момент е производна на спомена ни за него, то тогава мечта е под господството на спомен. То тогава мечта е кристален пластелин в жълтата кутия със спомени. Тва означава, че където и да сте по кордата на вашите съдби, ако се научите да цените, подреждате, почиствате, управлявате кутията със спомени, значи имате под краката си не поредната заплашително изтъняла нишка, а бетонен път. Значи имате всички и всичко, което мозъкът ви може и не може да моделира. Също както насън.

6. 18-а

и, забучила иглата във ръката на съдбата, каза: да, ще лапна твоето дуло. да, ще бъда в неделя със було. две глави с любов се споглеждат. в компот от съдби две глави се оглеждат. две върби ще ям на закуска под гроба ми щом корени пускат. а смъртта във снимка студена заснела живота. тя ви го взема. и дъгата в негатив е арка безцветна, е сив коректив, под който ще минем дори и без брак - пътят е път и без пътния знак.

7. жълти стъкла II

ние: черви се виновен, разгонен, прогонен залезът забранен. лежиме със тебе двамата голи на гарата мъртви с живот отменен. аз: помня, бях ранен кристал, сгушен във сърце от камък. ти не беше още ял камък, заразен със пламък. гледахме началото, седнали на края. басът беше тялото ми. изгарях да играя >плачехме за началото, седнали на края. изгоря полето, черно-бялото, падна в мат и царят ми. ти: и без виза, сто каприза за твоята близост аз облизах и сега във болнична риза вечности на пръст нанизвам. оглеждам се за края седнал във началото, няма да играя с тебе, мила моя, аз ще спя с одеялото! оглеждам се за края седнал във началото, аз не мога да мечтая, мила моя, аз съм част от цялото жълто стъкло ние: черви се виновен, разгонен, прогонен залезът забранен. лежиме със тебе двамата голи на гарата мъртви с живот отменен. изтегли песента

8. зараза

Гласът: завърта се решетката, щом ти омръзне гледката. не чукай по решетката! - капризът сменя гледката Аз: "не чукай по решетката!" - капризът сменял гледката аз ще захапя гледката, за да строша решетката срутени сутрини заравям по изгрев с лопатка във пясъка след нощния прилив на страст без стволове, на страх без корени, щом ръцете ти - клоните - вчесаха милионите ми капризи. немощни нощи скопявам със ножче - те ненужни слугуват на спомена още. Споменът: те ще се пипнат и спинът проникнал ще каже на всички: "здравей!", малко остава, но ти притежаваш във себе си края. аз отвърнах: "здравей". Споменът: старата чума, облечена в дума усмихва се с жълти очи. но, забила кинжала, тя топли те с шала на последните женски лъчи. Аз: неприбрало лъжите в бельото с пагони заразно войниче. Зората го прогони. то тича с паважа и пръска проказа а аз нямам нужда вече от стража - с лопатка зарових Затвора. на плажа. изтегли песента

9. приспивна

- о, хайде, мила, погледни небето. - не мога, там пречи някакъв таван. - ние с тебе ще родим детето, което, аз зная, ще стигне дотам. някой шумно пред него врата ще затвори, но с дървена шпага, знам, то ще пребори хилядна войска от самота, както ти не можа. някой шумно пред него врата ще затвори, но с шест струни, знам, то ще пребори стоманена войска от страх, както аз не можах.

10. обети

стръкче восък в нас расте, тамянен полъх ни зове - настъпвам пак своите стъпки. прегръщам букет, вървейки напред, заравям носа си в него, в младежките пъпки. за хуманна Хумана ламти пак моят глад, а да изправя не мога своя жалък бебешки врат. плешивото теме на плешивото племе е плашило за всички със достатъчно време до смъртта. Смъртта: ще те побутна леко със своята щека и ще поплачеш ти - любовта не е мека. ще се венчаем двама под моята щека и ще поплача аз, че Бог ми е свекър. Аз отговарям: о, хайде, мила, ти ще решиш вместо мен, вместо мене ти ще сгрешиш а дотогава ще се любя със безвкусните миди. о, хайде, мила, ти ще решиш вместо мен, вместо мене ти ще сгрешиш а дотогава ще съм пъпка, ще съм бебе, ще съм луд, ще съм старец, ще съм малък грозен червей, но ще обичам народа си - човешките гниди! но ще дишам с народа си - с човешките гниди! изтегли песента

11. преди края

I. Настъпъните мравки не танцуват, но смъртоносните крака играят често мръсен танц. НастъпЪните хора не танцуват, но във яда си мачкат често мравешкия невидим танц. И само тя, канализацията, ви свързва. И само тя е безплатна чужда топлина дори когато той, прецъфтелият свят, ви омръзва, дори когато той е страстна, но властна жена. II. Новородена промяна подхвърлям. И след малко в хилядолетната яма я зървам. Изцедена. И жалко. III. Аз обичам, но вече не искам. Аз тръгвам. след алена струйка замислен изтичам. Аз обичам, но аз вече не искам да танцувам. Този танц е всъщност безснислен. Този танц е всъщност безсмислен. И само на нея, всемогъща смирена сирена, ще позирам. Тя последната снимка заснема... КРАЛИЛИЦАТА на заблудите на лудите, въоръжена само с името си – Смърт. Поднася ми оръжието – името си. Смърт. Поднася ми заслуженото – името си. Смърт. Този танц е всъщност безсмислен.

сетивата прекипели

2011-2012

1. моят път

с конците зашивам кървави рани в шосето, което с безпътни се храни. тротоарите гърбави тихо ме следват, завоите ръбъви в Пътя изследват. до мене често скача изящна сребърна газела, щом хищникът я смачка, тя е мъртва мантинела. дали микробите под микроскопите целуват бременни микробки по надутите кореми преди края? и микробите по дланите ви скачат, под ноктите се любят, в микроскопите ви плачат. и от книгите всеки Път извличам, въвличам в моето шосе. аз уважавам възрастта ви, любовта ви, страстите, плътта ви и вашето шосе. моля уважете възрастта ми, любовта ми, страстите, плътта ми и моето шосе. микробите: моля уважете възрастта ни, любовта ни, страстите, плътта ни и нашето шосе. и плътта си - тя е нашето шосе.

2. две слънца

ние сме погълнали две слънца - моето и твоето либе. ние сме погълнали две лица - на моето и твоето либе. ние сме погълнали две сърца - на моето и на твоето либе. и сега седим на прозореца, чакаме моето и твоето либе да изгрее в небето като цяла луна. моето и твоето либе. да поплаче от маска от мъртва светлина. да забие в очите ни брошка от вечна студенина. аз търся прошка, ти търсиш прошка. но ето, че сме слепи - имаме си брошка. защото ние сме погълнали две слънца - моето и твоето либе...

3. ключар

черният ключар заспал, стискайки в ръце скован от студ ключа си стар и своето сърце. със сърцето бе създал ключ са всички светове. със ключа си бе създал едно изсъхнало дете. всеки ключ бе позлатил с диамант "живот". а Животът бе платил с диамантен гроб. всеки ключ сам инкрустира с парче сърдечен пламък. и сърцето му мутира в тежък безполезен камък. и ковчегът зад вратата чака своя катинар без ключалка - под земята вечността е господар. аз съм в ъгъл закачена вещ - съвсем изсъхнало дете. и не за тебе ще запаля свещ, а за хилядите светове.

4. интимна истина

стените на този дом, във който съм излишен всъщност, са само бял корав балон, по който лудостта ми стърже. тук фениксът безстрашен плаче пред часовника неумолим. и стройните стрелки-палачи превръщат вечността му в дим. аз не искам, аз не мога да си тръгна оттук. аз не искам, аз не мога - аз съм тук и ти си тук. зад решетките пристъпям плахо. "Свидетел втори, излезте напред!" Истината побесняла ми маха, тя ми е жертва, но идва моят ред: аз не искам, аз не мога да си тръгна оттук. аз не искам, аз не мога да изхвърля стария боклук. аз не искам, аз не мога да си тръгна оттук. аз не искам, аз не мога - вън от тук ти ставаш друг, аз ставам друга. аз не искам, макар да лъжа, че не мога. аз не искам - вън от тук ти ставаш друг, аз ставам друга. истината вреди сериозно на вас и на другите около вас.изтегли песента

5. дулост

расте, расте в мен моята Царица. във мен расте без план и без скица ... от томболата аз ще получа време, знам. ще и го дам, Тя дали ще го вземе? отварям очи а в ръката ми спи и бълнува трак-трака часовник. отварям очи а Тя още шепти: "няма време..." ето го, вземай го с кошници, с хлипове, с крясъци, с тласъци, с бръчки и хрипове! а Тя се отдръпва спокойна зад два обелиска. а мене, а мене, а мен в бял чаршаф ме натикват. растат в главата ми два черни обелиска, "отпусни се" ми казват "и Тя ще ти става все по-близка". а днес аз рисувам с тебешир във небето своя кораб, в своя замък аз царувам, царувам с моята Царица. и с два обелиска. в санаториум със два обелиска.изтегли песента

6. фрау виагра, мосю неудачник

ТЯ: аз не съм от хората със дръжка. аз съм от тези, дето със себе си кръшкат. аз не съм от тези, дето пилеят в бара усмивки - срещу цигари ги сменям. намигаш, намигаш, намигаш, амиго, с конкретизиращ тик. но не стига, не стига, не стига гориво - нужен е катализиращ трик. ТОЙ: фрау, фрау, фрау Виагра ... аз пък съм от хората със дръжка: без да пъшкам ключовете ви преглъщам. аз пък съм от тези, дето пилеят в бара цигари и да се усмихна не смея. в атака, в атака със два преплетени крака влизам аз с перфорирана свян. и не чака, не чака нагонът не чака, ала зазидан е семепожарният кран. в атака, в атака със два преплетени крака влизам аз с перфорирана свян. и не чака, не чака нагонът не чака, ала зазидан е семеотводният кран. ТЯ: мосю, мосю, мосю Неудачник ... ТОЙ: фрау, фрау, фрау, фрау, фрау Виагра ... изтегли песента

7. сплетен

аз: грешни плетки за "здравей", фойерверки за "сбогом". сред контакти аз съм смел, а сам съм счупен щепсел. и празнотата се уморява от шумни празненства. и на празненствата им дотягат все усмихнати лица. дали боята по стените знае, че оцветява случен бетон? дали бетонът във стените знае, че го крием с оцветен петрол? тя: спри, спри! най-истински си със затворени очи. спри, спри! най-истински си в моите затворени очи. а сега ги отвори. аз: грешни плетки за "здравей", фойерверки за "сбогом". сред контакти пак съм смел, и пак съм сам и съм счупен щепсел. но вече цветното не ме привлича, знам как се съблича клоунският костюм: натрошени съчки в очите слой по слой избистрят смутения ми ум. тя: спри, спри! най-истински си със затворени очи. спри, спри! най-истински си в моите затворени очи. а сега ги отвори.

8. консумирай с мярка

стъпвам леко, макар и бос, защото стъпвам по невидим мост. юмруци, пълни с цензурирана близост възпитават ни в любов. в детските спомени сме с броня желязна, но очите, вместо меча ни, отразяват родителка празна. златните колоси във златните пръстени играеха си на доноси с моя конструктор. поглеждах ги разбиращо, в ъгъла чаках скуката пронизваща да ми го върне, за да конструирам своя свят без колоси. чаках ги във кишата, чаках ги във нищото, чаках ги на улица "лъжа" номер "самота". чакам ги във кишата, чакам ги във нищото, чакам ги на улица "живот" със адрес "любов" №1.

9. мора

те: въпросите, над които размишляваш, а въпросите, които са същността ти, теб, са въпросите, които само тя създава, а са въпросите, с които точно тя те удуши, теб. но той: лилавата барета си надянах, а и червения нос си закачих, от теб, и вече съм готов клоун да стана, а щом заключен съм в кутията ти, в теб. милион мухи досада ти правят, а милион мухи, знам, ще убиеш в теб, но милион мухи, знай, аз ще ти пращам, а и ще чакам една от тях да те съживи. теб.изтегли песента

10. две жила

пусни, пусни си косата. пусни се някога да се загубиш във гората. пусни, пусни своя кокал и ще получиш от живота бинокъл. пусни, пусни светлината да поиграе на ластик с правилата. пусни, пусни се да паднеш от кулата на суетата. — Смучи живот от моите жили! — тя ужили. и той ужили: — Вържи ме - роб на твоите грижи! — той ужили. и тя ужили: — Пусни ме да си ида, мили... — тя ужили и спря да жили. — Да те пусна даже нямам сили... — той ужили и спря да жили. и строшили се две жила изгнили. той и тя дали са още живи без жила? да, и без жило сме живи! да, и той без жило е жив, е и тя без жило е жива! без жило сме живи... живи сме. живи сме. пусни, пусни си косата. пусни се някога да си загубил от играта. пусни, пусни своя кокал и ще получиш от живота бинокъл. пусни, пусни светлината да поиграе на ластик с правилата. пусни, пусни се да паднеш... пусни се.изтегли песента

11. остатъци

нижа, нижа, каканижа свойта паяжинна грижа. с реверанси и поклони честват моите пагони. с надпис „марионетки” са всички истински поети. а във мрака опъват конците чудовищни силуети: „Изкривявай, с жар развращавай най-личното леговище – поет си – щом – ти ще превърнеш скоро и душата си в чудовище.” се разпадат на парцали декемврийски дидиви хали. те са красиви, но, те са красиви, но, глозгат изхабените ми стави. се разпадат на парцали декемврийски дидиви хали. безразборно аз се ровя в наи-интимните им кристали.
ако видиш търг и там продават с чукчето талант пробит с габърчета — Ей, залисан, пази се! – сто трамвайни мотриси се врязват в твойта консуматорска мисъл.
а техният ватман е моето чудовище. виж го — техният ватман има в сърцето си габърче. нижа, нижа, поет съм, нижа свойта поетична грижа. нижа, нижа, поет съм, нижа, а изчерпя ли се ще ми инжектират лъжа.изтегли песента

12. сетивата прекипели

1789 чуй как капките чупят нощта. те са чужда (кап-кап) кардиограма. виж, че в черните пръсти мощта е от Болката и от Бога по-голяма. чуй – зад завесата счукват съдба и вече мъртва я хвърлят на барикадата. виж, че челото е на гърба с вериги вместу с на мисълта тиарата. мирис на тютюн, мирис на барут, но без мирис на капка колебание. мирис на мъже, жени, деца – горяща плът, след последно дихание. допир до Доплеров крив тунел и предсмъртния писък обръща на песен. в на вкоченените устни вкуса си се клел и със спомен за Нея превръщаш се в плесен. мирис на тютюн, мирис на барут, но без мирис на капка разкаяние. мирис на мъже, жени, деца – воняща плът, без последно желание.изтегли песента

печат от картечар

2012-2013

1. кръгът

Кръгът разтвори в млякото вчерашна луна и инсталира в нас утрешна вина. минаваш през вратата и, щом си отвъд, Кръгът пред теб я мести, за да си на път. и десет вентилатора, и ракла тамян, не изгонват вонята на погребания срам. здраво стискаш в ръцете хляба си, нали — от безоблачна нива с класове спокойни дни. и ти минаваш през отлара, и щом си отвъд, Кръгът повръща попара — тя е целият ти път. Кръгът превръща в попара целия ти път. Във Кръга и Кръга държат и пазят вечността шевните машини кърпят тиража на света. Камбаните хапят безразлично опело, а сълзите ти са смазка за зъбно колело.

2. печат от картечар

Дупка: киша, която облича се, диша, мирише на близост. киша, в която само нощем аз пиша, ме изтрива без милост. киша, която се учи да срича, а създава романи. киша, която през себе си тича с крака подковани. киша с шарки посивели, за бога, за бога! нима не търсиш близост, че мижаш и плуваш по гръб?! Киша: не, с дланите, калните изравям в себе си бърлога и под ноктите с траур слагам подпис, че ще плувам по гръб. не ти е нужна каскада от думи срещу техния паж - тлъст хранителен кураж. нужни са бланки със надпис "куршуми". мини през моя хамбар - за печат от картечар. не са ти нужни и свещи с надежди срещу техния страж - висящ на кръст мираж. нужни са прежди за духовни одежди. мини през моя олтар - за печат от картечар. не са ти нужни - изпилени са дните със пила на празен ход, ръждясала с живот. не ти е нужен и Паркът с иглите. след груб шамар при моя фар ела да станеш картечар. Дупка: киша, която през рамо наднича, а всъщност всичко знае! Киша: дупка, която във себе си наднича, а че е празна не знае! Дупка: беше греда, но вечност след вечност с ренде се превърна в разпалка, във треска! Киша: крепежна съдба! тежеше, сега се забивам дълбоко, посегнеш ли с ръка! Дупка: зад светия пламък често мъждука тъмнина! Киша: в неделя иди и запали свещ за храна! Киша: сковах сама съндъка за своя купувач! Дупка: но забрави в него чука, а купува те ковач! Киша: киша съм, да, но изсъхвам смирена, излекуван с картечен жар! Дупка: не, ти си само проста мишена, а АЗ съм вече картечар!

3. луминал

*гестационни - седмици от износването на плода; *луминал - ебати суровата дрога. дай й на заем половинка баланс — вчера абортира своя жизнен шанс. здрача охранява сам слепият бухал - митничар е и охрана за царство от мухъл. хей, луминисцирай във свят от хлад — там ти си вечно красива, там ти си моят Пилат. хей, луминисцентке. във свят от хлад за мухите е цедка твоят халат. първа, втора гестационна закачка - в нея расте подарена играчка. трета до пета гестационна глезана - в нея расте насадена измама. шеста до осма гестационна умора - аварирай в края на коридора, мила. и след сияен луминал в девета Животът дефилира гол в дерето. а най-любопитна е тя - черната му кутия... аутопсия... а няма и следа от мухъл аз да открия. и най-любопитна е тя, черната му кутия. влез в нея, но тихо, и тя твоя мухъл ще скрие. край с облога! - вписан си в кадастъра на недвижимите хора, собственост на трипластен страх.изтегли песента

4. не мога

аз си го поръчах на заем, той ме вечно иска под наем. аз му избождам очите, той ми бърши сълзите. аз избягвам да танцувам без цигара, без плюнки в китара, без празни поляни и ръка над гръдта ми, без стиснати устни по врата ти безвкусен, без потните пръсти по инструмента обръснат. аз избягвам да танцувам без кривия говор, имитиращ стилa ми - безполезния договор за таланта в ума ми. аз не те искам назаем, аз давам всичко, без наем, да не се заплитам без смисъл в нишката между нас и косите. ти избягваш да танцуваш без цигара, без плюнки по бара, без вечерни проблеми и майтапи на смени - те са безстрастните кораби в океана ти леден. не разбираш - не си струва правилен говор и подреденост в ума ти, те са безполезния договор да се сраснеш с стила си.изтегли песента

5. плюнки

аз: кво очакваш, малко недорасло недоразумение?! да плюеш, викаш, хапеш е твоето умение! всичко искаш, шумно пискаш, думи плискаш! той: проблем ли е?! всичко искам, а теб не искам, от тебе търся спасение! аз: вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отзад! вътре, вътре, издънка, вътре, вътре, издънка, вътре, вътре, вътре, вътре, вътре, вътре, и пак! аз: давам най-ефектна, най-афектна, най-директна плесница! той: най си сладка щом си жалка хваната в лъжа мръсница! аз: скапан трактор, все се ровиш, все във чужда нива! той: скапвам се да ровя твоя плевел, тел бодлива! скапвам се да ровя твоя троскот, тел влюбчива! аз: храбро мачкаш всяка мравка! малка справка - страхливец! той: храбро мачкам всяка справка! поне се казвам Убиец! аз: остроумия беззъби със тризъбец в теб забивам! а теб те няма, а ти си въздух. да те обичам не спирам... той: вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отвънка, вътре, вътре, отзад! вътре ти си издънка, отвънка ти си издънка, вътре, вътре, вътре, вътре, вътре, вътре, и пак!изтегли песента

6. остани зад стени

Тя: имаш ли какво да кажеш, щом значението няма смисъл? и езикът ти е станал карцином да лиже смисъла кисел. имаш ли си стока за пазара? та ти пожъна реколта поблеми... кво очакваш - пося в плътта зад бара свойта рота риби неми. любовта сърдечно се ръкува с безработните клапи. многократно, без да се преструва, свършва, цапайки се с майтапи. херувими сервират хероини - те са менюто за вечеря. имаш ли си порция причини? ако не, ела грамаж ще ти измеря(т). Тя: остани, ще се примириш, остави ме да те сложа да заспиш! Той: остани и ще се убедиш, че си мръсна! аз си тръгвам чист! Той: думите изпрах във стихосбирка. езикът ми е в меките корици. наследява проблемите и цирка ротата, макар да храня я с трохици. херувими схрусках на закуска. изтръгвам иглата заедно с ръката. любовта среднощно се изпуска - ти ще чистиш, аз напускам играта! ти ще чистиш, аз напускам играта! Тя: остани, ще се примириш, остави ме да те сложа да заспиш! Той: остани и ще се убедиш, че си мръсна! аз си тръгвам чист!

7. язва

вий сте малка пешка, вий сте груба грешка, вий сте шумна смешка, вий сте долна дрешка, вий сте малка скоба, вий сте груба дрога, вий сте шумна злоба, вий сте гол в утроба! вий сте малка урва, вий сте груба курва, вий сте кална клетва, вий сте празна клетва, вий сте пръв в отбора, вий сте връв на двора, тази връв ще вържа, с тази връв ще свърша! а аз си нямам пешка, аз си имам грешка. мислят ме за смешка - пиклива долна дрешка. а аз отварям скоба - храня се със дрога! сготвих ви със злоба в моята утроба! малка влажна урва под пола на курва, пазя се под клетва за високата ви летва. естествен е отборът, щом бесят се по двора грешки с грешен възел - парченца липсващ пъзел.

8. люлки

Те: свидна ли ти е, щом свила се е? свидна ли ти е, щом смилил си се? Той: свидна ми е, щом хапе със острите зъби друг. сетне, преди да изстине, сваля ченето и сяда във моя скут, под моя струг! Те: свиден ли ти е, щом смалява се? свиден ли ти е, щом свирепее? Тя: свиден ми е, щом свиня е и се въргаля във чужд обор. сетне, преди да изстине, сваля калта, смирен пред Смъртта - аз съм транжор! Тя: моята люлка тактува близостта - напред, назад, отстъпвай назад. (ръждясал, метрономът спря.) Той: моята люлка тактува скоростта, с която по нас лепи се ръжда, щом самотата ни допря.

9. сламки

Самарянка, стопанка на дом куртизанки, викат и Вяра Със Заразните Сламки. към твореца: симфонии в синкопи разливай в сифона, любов не се проси с инструмент в панталона... дестилирай, лечител, истории-отрови. квинтесенции ли търсиш!? Зараза изрови! на дерайлирал влак си с маймуни наследник - демонично се смее Дарвин последен. към боговете, които не творят: Ра, Ра, Ра, Амин, Амон, mon ami, спи, спи в балдахин от човешки балсами. шифрограми, измами, днес пишем за вас епиграми, а вяра във вас имат само влажните дами. с До-Ми-но подСолете вашата скука и чай ми внесете - творец съм аз, боклукът. към тебе, който ще те има: ти си малък, отдръпни се. аз ще те пазя, поклони се на заблудата, с която най-истински живееш. и не смей да търсиш друга, и тя не ще посмее. ти си малък, отдръпни се. аз ще те пазя, поклони се на живота и площада, които с кръв оплисках. от децата /за раздяла/ да я скриеш ще поискам. Самарянка, стопанка на дом куртизанки, викат и Вяра Със Заразните Сламки.изтегли песента

10. миражи

Животът слага първите миражи в мъглата над твоето детско корито. Напразно ги търсиш, с пъпки прокажен, но върни се и виж го - то е вече пробито. Животът слага вторите миражи в нежната мрежа на любовното сито. Напразно ги търсиш, смазан с багажи, но върни се и виж го - със Скука набито. Животът слага последни миражи в пердето на твоята старост трикрака. Напразно пред Края в тях търсиш куражи - Страхът се лекува колкото рака. (Истината отговаря:) Аз съм малка оригама, ти ме сгъна - сега сме двама. Със желязна катарама стягам цялата измама. И всичките миражи, и цялата измама деца са ми! Аз съм Истина пряма. Напразно ме търсиш, сбъркал окуляра - Аз съм безкрайност! Аз нямам мяра! Аз съм безкрайност! Аз нямам мяра! // в памет на Добромир Тонев //изтегли песента

11. след края

с чукове кой кове? кой кове в огън счупена, пукната Пролет? и за квачка-глупачка кафез кове в огън, че снесла е спукана Пролет... с чукове кой кове? кой кове в ярост и с жега жигосва той Лято? и за жетварка сред кочани страст коса кове в ярост - изпотила е в жлезите си Лято... в капка по врата и разлято. с чукове кой кове? чуковете съскат, разкъсвайки късната Есен. и за малка кибритопродажна метачка ковчег кове - издъхнала е (Есен/ дъха си в последната есен...) аз: слушай всъщност аз съм малка глезла, невежа съм на кръстопът. АЗ: не, чуй ме отвътре - Аз съм истина последна - зад гърба ми свършва светът. аз: виж ме - аз съм неловкото мълчание, в дланите, потните, с цигара. АЗ: не, виж ме - Аз съм цялата мълчание, но мълчание - десетки шамара. аз: мирис на море, гора и дамска лига, мирис, не - воня ме обгръща. АЗ: вонята съм скрила под кожата. повдига ли ти се? чрез мен ще повръщаш! ЖИВОТЪТ Е В ГАРАНЦИЯ И ГО ВРЪЩАШ! с чукове кой кове? ти ковеш насила риза за безумната Зима. и сам наопаки навлякъл усмирителната сила, замахваш с чука. А Тя ти го взима. смъртта е съдник и преценка ще има.изтегли песента

12. световете натрошени

/песента е 12-ата от четвъртия ми албум, а думите в нея са имена на останалите 11 песни./ I. Как се става Бог: От хоризонта скок. Отвъд хоризонта няма Бог. От хоризонта ли ще правиш скок? Почакай, преди теб наред е Бог. Почакай, преди теб ще скача Бог. Почакай, почакай, почакай... От хоризонта скача Бог. Под нас хората оплакват мъртъв Бог. Но на хоризонта е нужен Бог... Почакай, задръж своя скок. Почакай и виж, че вече си Бог! Не чакай, изкуши се да бъдеш Бог! Скачат само пружинки навити за скок. Не чакай, в дланта си ги смачкай. II. Какво е да бъдеш Бог, споделено от нас, Боговете: Тече по вените ни плюнка. За нас бесилото е само люлка. Миражите са силна дрога. Да не луминесцирам със дрога не мога. Кръгът със сламка бездната изсмуква. Язвата му пука се, световете рукват. И въртят се останките им зад стената. Те /световете/ са мишената, а Ний сме печата. III. Какво сте всички вие за нас, Боговете: И след изстрели приглушени световете натрошени са. На прах, на фрактали, на прах, на фрактали. Богове сме и пишем нови скрижали! И пред Края сме, и Краят сме, а след Края... Не заслужавате да знаете! IV. За Боговете вярващите са скучни, а атеистите безсмислени. Боговете настръхват само от Бога до себе си. Е, на моя Бог: И пред бурята, последната, с теб стоим високи. И бездната под нас пищи и мята се нищожна. И дланите ни сключени капан са за посоки. И хоризонтът е ръбът на дъската ни чертожна.

тонове от стонове

2013-2015

1. морга

Тя е вярата, че ти си свръхчовек и Бог, че летиш. Тя протича остро и изтича срокът, в който мостра е Животът. Тя прилича просто на цинична болест, но превръща Живота във хронична горест. Тя привлича с намек и я искаш в поза, даваш данък - доживотна диагноза. Тя си тръгва, оставя ти, освен възторга, метастазите си да те топлят в Моргата! Тя е щам, антидот си сам ти. матираш се сам в един ход, подцениш ли я. Тя е щам, антидот си сам ти. бил съм там и знам как боли, че труп скован си без името Ѝ: А Тя е вярата, че ти си свръхчовек и Бог, че летиш. нямаш време - инжектирай лек! търсиш вени ли? спри. времето изтече. затва Олигарх е Есмарх...изтегли песента

2. личен Ницше

ей, лъжливо копеле си и пак си прав. много прав. вълк лежи във локва кръв и пази пак своя нрав. виж, моралът е стадно чувство, а аз съм куче -овчар обучен да натиквам във морален цикъл. а увълча ли се -аз ли съм приключен или вий? упоен е полубогът във мен и полувярвам, че така поне един от нас е спасен. не, не, не! на колене пред наковалнята сме и двамата... а на Ада дарил е Данте ненужна слава, ненужна врява. Адът в нас е! И вълкът във мене, макар да дреме, го охранява! мой личен Ницше, мой личен лишей. не, не искам теб! от днес си ничий.изтегли песента

3. мизантропсия

закачих се на конска доза канибализъм. имплантирай ме в куча поза с хуманизъм. свърши ли?! не покълна! сега ще ям - бягай! заразил си ме, проклето псе, с любов - помагай... и Съдбата пак ме лъже, че чекръкът пак ѝ стърже - Тя не може да навърже с хора канибала, длъжна е! от Нея аз си пожелах закуска в урната ѝ с прах. от Нея аз си пожелах закуска - урната ѝ с прах. залепих епилептичния си мозък с лепило. закачих епилептичния си мозък на лепило. и изтръгвам от него мизантропското жило, и изтървам във него теб... благодаря. тръгвай си сега. благодаря. ненужен си сега. благодаря, махай се сега. край на борбата, аз излизам от играта, за да се науча да не смуча красотата.

4. притча

по три патрона в пагона на нагона. по три пирона в найлона на закона. подред на пилона качвам всяка икона да прочете канона с жаргона на хормона. да преведе канона с жаргона на хормона... тъпча с три стотонни слона фасона на синхрона и пускам три жетона в окото на циклона. по триста фараона за всяка корона с по триста триона режат си клона. паркирам три вагона във ешафодна зона - доставка до домофона - на Голгота е купона! по три биберона на всеки в ескадрона, а за ембриона оставям ацетона. а за себе си оставям, за себе си оставям, за себе си оставям небосклона.

5. пряма

18.IV.2014 - петък, христос замалко да възкресе. ТОЙ: дръж памука, излитай - наслука! той просмука пилотна поука... дръж юздите на впряга си, моме - може би си на прага, но аз съм отгоре. дръж връвта на пъпа си - зная, че раждаш в Рая сенки на Края. ТЯ: аз няма, няма да държа, защото мен държи ме тя... аз няма да държа, защото мен ме държи от сутринта. ТОЙ кораби, уж от хартия, а пак се разбиват в залива ти... и ти си уж от хартия, сам така те измислих, за да не болиш. и Той е Бог, и уж е спасител, но и Той е закачен и с дупки в ръцете. и Той е Бог, и уж е спасител, но и Той е закачен и с дупки в ръцете. а ти, ти, ти, малка хартийка, ти със Него си лягаш в една кутийка! а ти, ти, ти, малка хартийка, ти с Него се друсаш в жълта кутийка! а ти, ти, ти, малка хартийка, ти със Него висиш гръб в гръб в една кутийка! а ти, ти, ти, жалка хартийка, беше залив за мен, сега си просто кутийка! ТЯ: нима? нима...нима... дръж си съвестта чиста-бяла, мили - същността ти е всъщност парцала. а в мен Хермафродита възпита Красота, тя е в изроди скрита! а в мен Херма...Хероинът възпита Красота, тя е в изроди скрита! КРАСОТАТА Е В ИЗРОДИ СКРИТА! аз няма, няма да те лъжа, че държиш ме ти, щом държи ме тя.... аз няма, няма да те лъжа, че държиш ме ти, щом ме държи от сутринта... аз няма, но май се лъжеш ти, че щеше да ме държиш, ако не ме държеше тя! аз няма, но се лъжеш ти, че щеше да ме поискаш, ако не беше тя! но мен не ме вълнува тва - мен ме държи от сутринта.изтегли песента

6. шивашка

сам си сам в датата на раждане и смърт. а тирето между тях е прекият ти път. сам си сам локва и отразяваш кръг - само във море луната чертае светъл път. сам си сам мечка, братчето ти е килим, с който аз, ловец на мечки, правя буквички от дим. сам си сам срам - арматурен спомен ням. НАС СГЛОБЯВА НИ ЖИВОТЪТ, а теб сглобили са те с кран. си сам със сабята си в резонанс - разшиваш си Края и шиеш си Шанс! си сам със сабята си в Пантеон - сам си си Бог и светът ти е трон! сам си сам сянката на ястреба свиреп. всеки плаши се от него, но последно вижда теб. сам си сам сянката на ястреба свиреп. всеки мърша е след него, но смъртта си среща в теб. сам си сам песъчинка жалка, без позлата, но попаднал си, попаднал си в окото на Съдбата. и на земята Тя се мята - ти дарил си Я със дата! си сам със сабята си в резонанс - разшиваш си Края и шиеш си Шанс! си сам със сабята си в Пантеон - сам си си Бог и светът ти е трон!

7. по ръба на бръснача

зиме птиците ти вместо, вместо на юг летят над тебе в кръг, а в кръга им има труп. летят над тебе в кръг, а кръгът е с център труп. ти си колянов вал, композитор на съдби, но може би провал цял дирижирал си. аз крача по ръба на бръснача. и стигнал края не умея да скачам. ти навигираш смел сам своето рали но може би без цел по парцела си въртиш. и мислиш, че летиш в танц със харем принцеси, но май танцуваш в хола с прашните завеси. но всъщност май си в плен на железния си шлем... аз крача по ръба на бръснача. и стигнал края не умея да скачам. аз крача по ръба на бръснача. и стигнал края, не умея, но скачам, скачам, скачам, щом към тебе ще падам. щом със тебе ще падам.

8. чиста крайност

бяс бях, бяс — сега съм вече пас, сега съм във пясъка забучения фас. първи клас — от носа ми капе мас, револвер съм заредила — барабана пълня с глас. моите белези са влакови прелези — щом мине влака, щом свърши влака, пак ще съм себе си. бях, бях малка чистичка случайност, кацнала, горката, във ухото на иглата. а сега с мръсна всеотдайност случайности изправям да разстрелям на стената. бях, бях пълен с грях. но пълен, пълен! макар и с грях... а сега съм празен мях. празен, празен, пълен само с прах. напълни ме с каквото и да е. напълни ме с каквото и да е. с бяс, със фасове, с омраза, всеотдайна злоба, с любов, с зараза! моите белези са влаковите прелези — щом мине влака, изпуснал влака, пак ще съм себе си — пълна с бяс, барабана заредила с глас! себе си — чиста крайност! чиста крайност! чиста крайност!изтегли песента

9. още

аз: прав ми път и крива пътека, зад разклона няма утеха. прав ми път и крива пътека — ще вървя, щом кръста ми снеха. прав е бил мъдрецът да каже — "става, квото сабя покаже!" но е май забравил да каже, че няма как с кръв да не я омажеш. първи път се срещнах със Злото под юргана, сам в леглото. и най-безсрамно го редувам с молитви, сякаш само те стигат на Бог ухото. не, не мога да се разтревожа, дори до кокал щом опрял е ножа. ще предложа — дайте ми ножа и в нозете си света ще положа! доброто: - ела за закуска... аз: - не! балон съм сутрин и изпускам... доброто: - ела за обед... аз: - пладне съм в канал вместо в полет. доброто: - ела за вечеря... аз: - не! вечер въжето си меря. доброто: - ела в мене нощем! аз: - не, не. нощем плача, че ме има още.

10. стружки

Нé стой на брего, моме, нé стой на брего - правиш дупки в пясъка ми, махай се от него! Нé стой на прага, моме, нé стой на прага - цапаш ми килима, моме, тръгвай си веднага! Нé стой на сянка, моме, нé стой на сянка - сянката сега е скрила мойта пепелянка! Ей, малкай моме, покажи си рогцата! - Мили, май рогата ми сá ти на главата... Ей, малкай моме, ти прати свойте дружки - гостуват ми в очите ми - медни стружки... Ей, малкай моме, ти прати свойте братя - окови по ръцете ми, не мога ги отпратя... Ей, малкай моме, ти прати свойта сянка - зазида се в главата и краде ми всяка дрямка... Ей, малкай моме, прати ми най-подир, прати ми най-подир Край...

11. пясъчника на света

гонки през пустинята на моето сърце с хонорар хамбар, пълен с прясно слънце. и камилите халюцинират рай, но за разлика от нас плюят на идеята за Край. и през дюните пълзи и чезне в прах властелин от пластелин — керван на име Страх. а в тюрбана си скрила съм яйце. и лъчите мътят в пот лешоядче без криле. пустинята: аз Съм! а ти коя си?! аз: аз съм пясъчно, жълто стъкло. и колко маси пясък през мен е изтекло. и колко маси слънце през мен е изтекло. и тонове от стонове, и тонове от стонове... завещал ми е баща ми себе си — Времето. а мама завеща ми себе си — Вечността... и тонове от стонове, и тонове от стонове... вихри играят на апаши в пясъчника на света, а щом промяната ги сплаши, те стражари вече са. и рулетката върти, върти въртопи дни. о, ято месоядни дни, ела се с пясък нахрани!изтегли песента

12. кафеза на Креза

песен - гатанка. и гладко, и сладко, и пак ти нагарча - внезапен напън напира. и рядко, за кратко в юмрук се събира, а от юмруци всеки разбира. шибни с камшика кафеза на Креза!... и виж как се ронят жълтици. но и вътре Го няма, а вътре крале са птици в очите с карфици. разший, разширявай на Зенита зеницата - вместо теб да Го търси. и може би някога във очите си карфицата ще напипаш със пръсти. Го намира, който яде сърце на дете, сърце на дете. но Го намира и който плете от ръцете си люлка за чуждо дете. Го намира и който краде парченце небе и го продава за две! не Го намира само който не спира да търси небето, където и да е! спри да Го търсиш, ах, спри, откажи се! Него Го няма, но Тебе те има! спри да Го търсиш, излез от съня си! Него Го няма, но Тебе те има! НЕГО ГО НЯМА, ТЕБ ОБАЧЕ ТЕ ИМА...

13. възли

с пъпна връв се ражда всеки, не с пътеки и не със стрели. кръв след кръв опитва всеки да докаже, че не го боли. и стръв за нас е всеки, посмял над нас да се смили. пръв захапал куката, разбираш, че не знаеш всички възли. не е на мода слабата природа... канибален е света! - всичко се връща, превръща се в храна. церебралните ни нишки са най-личната носия. я Бог уши, Битът разшива, коя я носи, кой търпи я?! във очите ни дели се атомът, плътта и Бога, личността, пръстта и дрогата... а в душите ни лепи си Истината некролога. канибален е света! - всичко се връща, превръща се в храна. ний ядохме от вас, от всички преди нас! ний ядохме от вас, но няма да дадем да ядете нас! няма. няма.

14. гещалт

Спри досами Прага, и виж как сами, и виж как сами пред Прага сме двама... Но спри да плачеш, и се огледай, и може би и трети ще се намери! Спри досами Храма, и виж как сме трима, и виж как сме трима и е обща всяка рана. Но спри да плачеш и се огледай, и може би четвърти ще ни намери! Спри досами Края, и виж как сме много, и виж как сме много и Светът е тясна стая. Но спри да плачеш и се огледай, и може би и Свят ще си намерим! Щом свалил човекът хомота си отрано, видял е: до гърди ралото в тела вкопано... Надени, човеко, хомота си отново - от нас Тяло се роди, теб да погребе готово! И нашият Свят не ще трансформира, не ще трансформира злато в олово! и новият Свят не ще го забива куршума оловен в месото сурово! И виж, човеко, виж ни! Виж ни как сме Тяло! И виж го как е наше Бъдещето цяло!

15. нас ще ни хванат

и върти, и въртейки се Пумпалът стои, но, уви, свърши ли скоростта, той търкаля се в пръстта. чекръкчии чупят пръсти над изкривяването на Света. няма кой да го прекръсти - не го иска дори Смъртта. нас ще ни хванат, и когато ни хванат, само дръж мен, аз ще държа камък... от кошарите нощес надничаме право в мръсните дула, и кошмарите ви ний подсичаме с отрова от детските жила. и може би е просто всяка ниша пълна с лишей, пълна с киша, пълна с троскот, излез оттам и дишай! нас ще ни хванат, и когато ни хванат, само дръж мен, а аз ще държа камък...

остави ме без име

2015-2018

1. остави ме без име

празен, празен, аз съм жабче, моля, напълни ме с хапче. смело спри и настъпи ме! и през теб ще валяк мине... празен, празен, аз съм жабче, моля, напълни ме с хапче. остави ме гол, без име, но закачен на вкусно виме. празен, празен, аз съм жабче, аз се пълня само с хапче. с Вечността се смеем в гьола на Смъртта с брада набола. празен, празен, да си жабче, мила, има лесно хапче - Суета се то нарича и от жаби се извлича. празен такт в двутактова ария. празен влак е всичко в сценария. с празен фиш печеля лотария. и празнината празни се в мен. празнотата идва с авария - празна е бутилката с бария. празни са ми двете полушария. и празнината празни се в мен. празни са до черно очите ми. черни дупки две ми са родители. влез във мен и с празните пълнители аз ще браня свойта празнина... остави ме, иди си, остави ме, върви си, остави, остави ме, остави ме без име!

2. шизотопия

истории - отрови жестокост в три категории: 1). инертни сме, безсилни сме и лепнем - с гротескното лесно омазан плазмодий; 2). интензивни сме и животът ни е криви - графична функция на ментални масиви; 3). празни сме и със всичко се пълним, а сетне се празним във вас да покълнем. излез, излез от всяка категория. излез. и от днес си чисто нова шизотопия. сплитат, разплитат и срастват и разпват се всичките нишки и правят въже, по което се сам нивелирам, вървя, балансирам в черното си чекмедже. излез, излез от всяка категория. излез. и от днес си чисто нова шизотопия.

3. парчета цялост

- братко, забрави, че ме остави сам сама... - аз нямам сестра! - татко, забрави, че ме остави сам сама... - нямам и дъщеря! - всичко забрави, сто заключени брави охраняват ти ума! - изгубих си ума... - рай, рай, рай е умът ти - сакатия, и играй, играй, играй на шашки с рогатия! - но аз не си спомням нищо от тва... - аз обаче си спомням всичко - бяхме кърмаче със жълта устичка, бяхме загледани в прекрасното всичко, и светът си светуваше, и луната лунуваше, и враг не врагуваше, и страх не царуваше, суетата беше още малка мушичка... и колко ни струваше да скочим кошарата - ниска ограда за нашта армада... - да, сега си спомням май скока... ...главата ми се сблъска с пода отвисоко... - да, тогава с теб разделихме се! оттогава ти си друг, и оттогава аз съм друга... да, тогава с теб разделихме се! и всеки сам по пътя си пътува... ти, щом видиш болка, жестокост - забравяш! и щом истината те заболи, я изменяш! а аз, мой братко, татко, парченце цялост, моя свидна слабост, а аз цедя отрови, кървя и гния, за да нямаш ти окови! - а аз не помня нищо от тва! аз не вярвам в нищо от тва! аз не искам нищо от тва! и аз, аз, аз, аз май ще си вървя...

4. скришна

Was ist das? Das ist първи левел метастаза. да, към нас си протезата Смъртта протяга. Was ist das? Das ist метафизикална рана. терапевт е само закалената стомана. Was ist das? Das ist метадонова подмяна. не за нас, за вас е тя спасителна програма. Was ist das? Das ist сублингвална епопея. дайте глас на немите да ви попеят. дайте глас и немите ще ви надпеят. татко, ле, мамо, прости ми, че тръгвам рано... ще се видим пак, нали? Всичкото цепи се, скача, катери се, потъва във себе си и пак се дели... и върти се, руши се, гради се, дълбае, а целта му една е - да го Всичко заболи! Всичко са нишки от гоблен чутовен - чудовищен кипнал казан със съдби. с иглата невидима, зашит и разпорен, Светът го всеядна жестокост роди. Всичко са нишки от гоблен чутовен - чудовищен кипнал казан със съдби. иглата невидима не спори, а пори - инак в баланс Всичкото ще заспи.

5. пак там

в мъглата нощна понякога ми се усмихва сянката ти. и ръката ти, безплътната, съдържа всичко, точно както преди. върни се... върни и мен... върни ни там - пак там да се изгубим... не са ни нужни думите, нека слепва ги мъглата. на спомена албумите се стичат в капки по стъклата. върни се... върни и мен... върни ни там - пак там да се изгубим... развиделява се денят. отиваш си и ти с мъглата. но в нея ще се съхранят на нашата любов крилата. развиделява се денят - неумолима е светлината. и всеки сам по своя път пак търси сянката в мъглата. иди си... тръгвам си и аз... а то остава в нас и няма как да го изгубим. и никога не ще го изгубим.

6. броденица

следиш ли движението на сокола?! следиш или не, той лети, а ти пълзиш... крепиш ли с магия кулата от карти?! дервиш или не, и ти в земята ще заспиш... ела, стани, тръгни по нашите следи - ние сме от старо племе. ний тичаме с деня и къпем се с нощта, за нас не съществува време! спри да броиш, спри да броиш - с броеница ще се задушиш! грешиш ли, макар да си преписал вярно?! грешиш или не, ще се с грях заразиш... лепиш ли парчетата на счупената вяра?! целуни и го пусни тва, което бил си преди! ела, стани, тръгни по нашите следи - ние сме от старо племе. ний тичаме с деня и къпем се с нощта, за нас не съществува време!

7. крепежи

сградите пак къпят се във кървав залез. в тях ти пак скрил си се от своя Хадес... бримката на примката ти те издава, че ти си лицемер - и ти се тука остава. и триста вятъра със страшна сила не ще прогонят мисълта ти изгнила. и търсиш край във края, и търсиш рай след рая, но твойта малка стая зазидаха отдавна и не се отваря! зазидаха отдавна и не се отваря... построй си път - твой личен път, твой собствен път - от тебе да излиза! и по този път няма никой път даже Господ да се качва и да слиза. от стените стича се отрова - са струйки страх решетките на затвора. и твойта цялата останала сила събери, излез и виж, че самотата е самата фалшива. и въртят се призрачни вселени... под юргана са всичките обезопасени. причина, следствие, поука търсиш всеки ден - наслука! няма във леда пролука...: Всичко с тебе почва и свършва в рохка почва, и пониква Смисълът на цялата Игра! Всичко с тебе почва и свършва в рохка почва, и пониква Смисълът, крепящ Света! построй си път - твой личен път, твой собствен път - от тебе да излиза! и по този път няма никой път даже Господ да се качва и да слиза.

8. мътна

последна спирка е - слизай. Животът е спрял е - излизай. каквото си научил - във теб се записва. каквото си получил - от теб се отписва. каквото си ограбил - сега ще си носиш, но ще бъдеш забравил кому прошка да просиш. с мойте братя чакам ред на реката век след век. с мойте братя чакам ред... само тук се срещаме без форми и без цветове. само тук се срещаме... тук съм вселена, пълна с други две, а не само тумор от страхове, и пак събирам се в сълза на дете. пак се завихря - тръгваме... помни ме! помни ме! помни ме! помни ме! спомни си! спомни си! спомни си, макар да боли... ах, колко красиво! и колко боли ме... какво е, мамо, това безкрайното сиво? ах, мамо, гушни ме... — не бой се, тва е река. раста, и обичам, и плача, и тичам, не спирам да тичам... май виждал съм тва и преди... страховете разсичам и други привличам, не спирам да тичам... виждал съм го преди! и вече косите ми бели Животът окичи с последно перо... и колко красиви и страшни са спрели замръзнали всички до мойто легло... май съм виждал тва и преди... последна спирка виждал съм и преди. май съм виждал тва и преди... — излизай! слизай! слизай! слизай! Животът е спрял е - слизай! излизай! с мойте братя чакам ред на реката век след век. с мойте братя пак чакам ред... само тук се срещаме без форми и без цветове. само тук се срещаме... тук съм вселена, пълна с други две, а не само тумор от страхове, и пак събирам се в сълза на дете. пак се завихря - тръгваме... помни ме! помни ме! помни ме! помни ме! спомни си! спомни си! спомни си, макар да боли...

9. овчарска

зар хвърлят вълк и един овчарин... * * * - защо, вълчо, сам живееш в планината? и защо тичаш в равнината сам? защо сам виеш по Луната? а сетне в пещерата пак лягаш си сам... - а защо, овчарче, с овцете си тъй смело, а тъй силно се от нас, вълците, боиш? нали на Бог си уж ти най-великото дело, а страхуваш се самичко да заспиш. а нам богиня е Луната - и Тя сама е като болка във вълчо сърце. и който най-силно боли го, в отплата Тя в Луна ще го превърне нощем и той ще изгрей... - защо, вълчо, все не спираш, тичаш? защо не можеш да се измориш? защо гърлата всичките разсичаш, макар една да ти стига да се заситиш? - а защо ти, тъй умни ми овчарю, все на чуждо стадо гледаш и за чуждо говориш? все чужда врата сакаш да отваряш, а своята забравяш да затвориш? е, ний тогава влизаме в обора, който за овцете е затвор. на тях ний даваме им свободата, а на теб напомняме - затвори си вратата! а на теб напомняме - затвори си душата! * * * все тъй спорят, със себе си се борят... мина зима, пролет, лято... следва зима... все тъй спорят, със себе си се борят... мина зима, пролет, лято... следва зима... и ний погребахме овчаря... Луната погреба своя вълк... но там друг овчар с вълк преговаря. а овцете си пасат...

10. къртичият тотем

аз ровя се, ровя, и ме канят на гости къртици... къртиците! и ме хранят със кости. тяхната страна е черната земя, но без белия овен и без черния овен - не ще те тук змей изяде и орел не ще те изведе - навеки си пленен в къртичия тотем! * * * аз ровя и ровя, все ровя, аз ровя и ровя, пак ровя във него, във нея, но най-дълбоко в себе си ровя... изгреяла ми ясна развала във равни двори зад чело ми. се сам закопах и ме къртица изрови. сетне ми рече: "Ти си къртичо отродие!" * * * тайните си вчуках в черепа ти вчера, а днес във гной бълбука утрешна афера. рамо в рамо вбивам войничета нагъсто - с тях твоите избивам с честолюбие невръстно. плът със прът преплитам - в мен си строя ограда, подковавам се и скитам със Дявола във Ада. сам се на сол опитвам и сам си се подсолявам. не ми е нужна битка, за да побеждавам! * * * не съм си нужен - аз вече прерових се. и не лягам послушен под ничий тотем. в безкрайното Всичко безкрайно разтворих се, и безкрайно със Него ще Безкрая плетем. в безкрайното Всичко безкрайно разтворих се, и безкрайно със Него ще къртици дерем. не ровим - плетем.

11. шънт

от небето дали слязъл си, или изхвърлили са те оттам, задето настъпил си с куража си на боговете пердето. по земята бродиш ли, или свиваш се в на мъртвите тишината?! и протягаш ли ръцете си, молейки за прошка нощем в планината. не се продава милост във Ада. не се подава ръка на който пада. с /на който влезе/ виковете тук коват се вековете... и вълните разбиват пръски в заровените в пясък пръсти. на бремето на нашто време с гной пропити сме превръзки. и свети фарът в далечината, но нямаш ти попътен вятър, нямаш си дори и лодка, не ти е нужна тази разходка. и вълните разбиват пръски в заровените в пясък пръсти. ах, пълнят дробовете мръсни чистите вълни... и свети фарът в далечината, но нямаш ти попътен вятър, нямаш си дори и лодка, отпусни се, потъни. не се продава милост във Ада. не се подава ръка на който пада. с /на който влезе/ виковете тук коват се вековете...

12. моряшка

хей, моряче, постой, постой, постой - напред е кръвожадният прибой. хей, моряче, постой, постой, се спри - назад са десетметрови вълни. хей, моряче, спри, цигара запали - вляво дебнат те три сирени зли. хей, моряче, спри, платната прибери - хоризонтът вдясно буря го гори.... спри и го погледни. - аз няма да спра! а вие всички сте покойници! плаващи зловония в спокойните води... и да скъсаш плътта ми със триста триножници, царю мой, знай, че пяна друга пак ще ме роди. всички вие удавници сте, мухи във чашата пред мен с лъжа. аз няма със сълзи да я допълня. и нека да кръжат над мен химери, с последни сили руля ще държа и няма да доближавам плитчина.

13. поклона на клоуна

/частушка/ в чашата наливам и половината изпивам, а другата, която изливам, е за прадядо, който в нас жлъч наливаше, и смело я отпиваше, щом видеше ни полуголи, полуживи и полупребдродили да умираме половинчато в полумрака, полупреборили истината, която той сам написал е в изминалото лято. и в замъка на свойта есен, целият пропит със плесен, той сламки дялкаше ни да дишаме... и през кишата даже да дишаме. и през тристата истории извън всички категории ние с тебе все се пулиме на неговите, старческите пулове. и пак ще спорим, ще се бориме, ще се любим и ще бродиме през прадядовските бъркочи, но вече с играчки - търнокопи. и ний като него ще бъдем на почит. истини банални, ежедневия канални... сополоргия. мога я... шибна ли в синусите история... жизнология. мога я... чрез прадядова история... с линия лична дрога начертай собствена митология!

14. предвестник

за ръчички хванали се всички хартийки, изрязани от вестник. и смело всички, за ръчички, изгоряли. изгоряли... една птичка измежду всички не е на есента предвестник. но след нея всички, всички птички, полетяли. полетяли... железни двери, заварени, пазят мойта самота. железни двери, заварени, определят свобода. и вулканът разгневил се. бълват ревност земните недра, че му коланът закачил се на ХомоШапът в звездните бедра. няма смисъл. няма смисъл. няма смисъл да се бориш. с бульона кисел, с бульона кисел от твойта мисъл ще Бог натровиш. не, не, да, а може би съвсем не знам, но знам, че само сам лети се натам. да, да, не, не, може би съвсем не знам, но знам, че само сам лети се натам.

15. безмерия

/3.II.2018/ Богът: "с небето набито по сухите длани, и слънцето скрито в крака подковани, и с облаци редки в главата постлани, аз крача и храча в кървящите рани. от кожата ми стара звездите се ронят, в безформена пара край мене се гонят, и въртят се - пиян пластелин - във обител -- поредният свят, обречен на гибел. разтворен пред мен бе трупът на света, и свършваха бързо конците. заших на гърдите кървящата плът с веригите тежки на дните. но той пак се хапе, пак сам си разкъсва плътта и я дъвче навъсен... а аз пак си разпръсквам прахта и се пръква поредният свят непокръстен... и следва гибел. аз съм единствен корен... кой сложи ме тук?!... на звездната вечност... кой тук ме пося?! само аз съм начало, започва от мен и гради и руши се безкрайно света. аз съм единствен корен... кой сложи ме тук?!... на звездната вечност... кой тук ме пося?! аз съм началото, аз съм и край. който тука ме сложи, милост не знай! но какво е това? от гръдта ми с прахта се отрони, попадна в света и се бори... какво е това? ти си това. ти си това - от гръдта ми с прахта се отрони, светиш в света и се бориш... ти си това. ти си това - момиче в сърцето с парче от прахта на властелина на света." и, впрегнал в каляската си скоростта, пресича към нея вселените, черните, които създал е и видял им смъртта. разпад и градеж въртят вечността. разпад след градежа въртят вечността. "но ето, видях те, седиш на брега. във водата Луната потапяш с ръка. и, макар да си тленна, ще те отведа. върви след мен по бръснача, който ще сътворя!" и тръгна детето по острието след Бога, но с парченце от Бог във сърцето, и така, на майтап, във играта, Го блъсна. и падна. и хвана Го с ръката невръстна. и нима си виждал някога нейде Бог да плаче щастлив, че в безмерите черни е найдал парченце от него по-старо. от него излязло, но не се разпиляло, не се разрушило, останало цяло. и блести във детето - и крехко, и тленно - светът ще го има, но следват промени. и няма нужда вече от никакъв Бог. ненужен, безсмислен е всеки пророк. и само предсмъртно разкъсвайки себе си, ти можеш Живота да продължиш. и Бог отдръпна се, остави я пред мътната вода. и всичко забравила, тя замахна с ръка. и Луната изгря. и. Луната. изгря.
разказът е каквото си спомням от един сън през пролетта на 2015. нощем стоя на парченце бряг пред черна неподвижна вода, над мен са надвиснали и прегърнали ме върбови клони. протягам ръка, събирам звездите в луна, потапям я в мътната шир и я връщам пак в небосклона. чужд непознат допир върху рамото ми и някой безлик и далечен сяда пред мен в плитчината на водата. и свежда чело към моето. и изведнъж е зад мен, ръката му се протяга през моята, в моята, и виждам дланта си да прозира през неговата. и с моята-чужда ръка пак събираме звездите в луна, топим я във водата и я трансформираме в белозлатна риба, която плувам към нас. и сетне трансформираме дърветата в скали - стени на огромно корито, и сетне ги палим, а парченцето бряг под нас обръщаме на лодка, и, доволни, изтриваме всичко. и той извади ръката си от моята, скри всичката материя и сътвори безкраен бръснач насред черните безмери. "върви след мен!" ми рече. и тръгнах. и той се извърна рязко и ме бутна, и почти пропаднала в нищото, ме хвана. а аз чух под себе си оглушителният сблъсък на вълните със скалите, които беше сътворил, за да се разбия в прибоя. и му се ядосах, и на свой ред го блъснах. и докато падаше, минах зад него, пропуснах тялото му да пропадне през моето, а главата му стиснах в длани, докато преминаваше през гърдите ми, и така спрях неговото пропадане. и той се усмихна уплашено. и ни върна на брега на мътната вода. и коленичи, и събра мокра пръст, и сътвори от нея бяло цвете. "положи ръката си в него", ми рече. и пъхнах ръката си в цветето, а тя излезе от него стара, съсухрена. и той сложи своята, а тя излезе непроменена, неговата си. "защо?", помислих си аз. "защото съм отвъд времето.", помисли си той. и изтри всичко, и ни заведе в центъра на вселената. над нас далечни и близки светеха звездите, и пясъчни вихри формираха нови светове. а песъчинките се лющеха от кожата му, цялата набита със сребристи отломки. "виждаш ли? ронят се от мен. остаряла кожа. не мога да ги спра. и те са всичката материя, пластелинът на вселената, и се сглабят, концентрират и създават Живот. и той расте и се развива, и, достигнал апогея, сам се детронира, хапе се, разкъсва се, разпилява се, загива. и сетне прашинките-отломки отново се събират, концентрират и градят, и пак разпадат се, загива поредният свят непокръстен. градеж след разпад до края на вечността. а аз седя сам в центъра на всичкото, и плача, проклинам безсилен онзи, който безмилостно ме е поставил и забравил тук. и свидетел съм на самоунищожението на всеки един прекрасен свят, който се е сам родил от прахта ми. и веднъж в яда и в беса си, и в скръбта и любовта си, откъснах от гърдите си пълни шепи плът и ги запокитих по вашия-мой свят, който е поредният, устремил се към смъртта си. и видях сред хилядите сребристи прашинки, изтръгнали се от гръдта ми и тръгнали към вас, една друга - червена. и моя, а различна от моите. от мене излезе, а беше по-стара. и препуснах след нея, и не можех да я хвана. и разбрах: има нещо отвъд вечността, която съм аз. а аз седя от началото на времето във вътрешността на всичкото и не съм се замислял, че в мене може би седи по същия начин нещо друго. аз не съм началото и края. и аз, като вас, съм част, съм посредник на Живота. и само разкъсвайки себе си, мога да Го продължа. и заплаках отново, но щастлив и осмислен. и тя, прашинката, различната, попадна в тебе. и затова всичко се огъва пред твоето въображение. и затова можеш да държиш дори мене, всевишния, в шепите си. и пак седях сама на брега пред мътната вода. и замахнах с ръка. и една белозлатна риба изплува и се превърна в Луна.

пред·верие

2016-2018

1. в свита шепа

някога пак ще вали и капките пак ще със теб броим. и вождът пак ще ни се кара, че играли сме пред влака, който кара. ти си викал, аз съм се отваряла - ти си влизал и съм те в мен затваряла. песента събра ни двама, но щом запея я, ме предпочиташ няма. походът в плътта е похот. обходихме ги и двете с тебе. едвам те стигнах през плета и скокът последен към теб аз не премерих. и прескочих те, и ти тръгна след мене, но не можех да спра, аз тичах за време. през вселени тичах без да ми дреме. и сега съжалявам. и нося тва бреме. недей се никога тука връща. всеки ден тук аз във Ад превръщах. но спомняй, мили, как нявга със нежност хванал се за глезена ми през гората те извеждах. през мъглата те извеждах. и прошка никому не е и нужна - ти простил си ми навеки, и аз на тебе. и прошка никому не е и нужна - ти простил си на себе си, и аз на мене. но брошка никому ненужна виси на ревера ти и зад моето теме. но брошка никому ненужна виси на ревера ти и зад моето теме. и знаеш ли защо боли тъй много? щото чувам ги как всяка вечер шепнат, че мен пратили са ме тук за болка, а теб за гняв - събрани в свита шепа. болка и гняв събрани в свита шепа... и само тя преборва Злото, и само тя, звучи жестоко, че само тя преборва Злото - чистата Любов. не, мили, не се предавай, моля те, не им се давай да ни върнат пак тук в стария ни гроб. тук ний вече сме били и гневът ни вече ни е делил. тук ний вече сме били и с болка всеки се е бил пропил. но какво от това? ний летели сме над пещта и видели сме всичките ѝ номера! ний летели сме през плет, огради и прескачали сме сто барикади! и макар че пратени за болка, и макар че пратени за гняв, не ще оставим ний, за Бога, да бъде тъй доволно Богът прав! тва е всичко, няма друго, другото видял си в мен. и ти си друг, и аз съм друга, само в шепата изгрял е ден. и светлите прашинки не са азбест в наште дробове, а всъщност са искрици златни в очите на нашето дете. и двамата родихме с мъка урод без очи и пръсти. и влезе Бегемот и рече: "Красиво е." и го прекръсти. да, мили, любовта ни трови ни, държи ни гладни, но виж как шепата разтваря пръсти и отварят се врати. нека с те ги обходим. не, не искам аз да вляза в свят прояден от проказа. в свят набит със талашит предпочитам аз перваза. пусни ме да изляза.

2. счупки

и я хвани, и я вържи, и прережи я, и превържи, и я пусни ръката ми. аз ще го изтръгна от гръдта и ще го пробода, и ще го прибера пак в калта сърцето ти. приказка за призрака, преместващ всеки ход със ампутирана ръка, с протеза от Живот. последната страница прибирам в своя джоб - аз фелдшер съм на граница и режа призраци в окоп. аз чупя се на две, за да не съм сам. и въртопът ни влече немощни натам, където половинки две разбита на брега мидичка дете ще събере с ръка. но счупеното не се лепи, щом парчето едното се изкриви. хей, призрако, предвиждащ всеки ход, ще посмееш ли да счупиш себе си? бързо смяташ, виждаш целия Живот ход по ход и че накрая губиш ти. аз не мога. съм станал сам на себе си подлога. вземи си я ръката, вземи си го сърцето, задръж, задръж, задръж си го от мен парчето... не се лепи, щом се изкриви...

3. скверна

живях Живота си, беше си мой. сам победих го във честен двубой. хищно мразех и обичах, а сега смирен се събличам пред Смъртта. но не подозирах, че влюбила се е в мене Тя. пусни ме, мила, да си ида. аз всичките дворци иззидах. сам Живот посях и го отгледах, а ти държиш медала на моята победа. дай, дай заслуженото, мила - целуни ме да си ида. Смъртта: хей, хей, хей, пътнико, знаеш ли, за първи път аз, омразната, и аз, любимата на всички Смърт... знаеш ли, за първи път, бродейки от век на век, моите ръце треперят - влюбих се и то в човек! искам аз за първи път да целуна тленна плът, но вместо да склопи очи и да навеки замълчи, да ме хване за ръка и през безплътната снага, и във призрачния мрак на Вечността да сключим брак! не, не, мила, аз се вече силно изморих - пусни, пусни ме да си ида... а ти си сглупила, грозна си и си красива, но няма да найдеш нийде никога жених.

4. опустошение

и в дълбокия лес на лесното, и в мътната река на мързела, и в кривото огледало на "новото начало" виждам разрешение за отпуска, и за бягството от вътрешния труд пропуска. добре дошъл, добре дошъл, добре дошъл със мен в стограмовата чаша, в двукубиковия шприц, в безкрайната нощ, да ослепим и този ден. и след лично опустошение никой няма, няма, няма да ти заеме да си засееш семе... и, макар и сляп, събужда се денят. и плътта ти му е хляб, а сълзите ти са му вода. и предизборният щаб излъчи Съвестта - най-чистия кандидат за диригент на Личността. щом изстрелът ти е неточен, изборът пак е насрочен за падането на нощта, за падането на нощта... добре дошъл, добре дошъл, добре заварил с мен в стограмовата чаша, в двукубиковия шприц, в безкрайната нощ, да ослепим и този ден. във амфора със спирт, фанфари страст безспир, ракетна диря чист екстаз и фас, и нафора психиделик. тук велик си, ако си циник. и след лично опустошение никой няма да ти заеме да си засееш семе... и никой няма, няма, няма да ти поеме нито грам от твоето бреме... и губиш и себе си, и това, което си бил преди, но най-вече губиш ВРЕМЕ.

5. притча II

мечът остър на Дамокъл виси все там високо, а косъма, дори с бинокъл, не вижда миналото кривооко. о, слабост, казваш се Гертруда! дори Сизиф съзнава сам абсурда. и да глътнеш цялата отрова - зараза впръскваш в душа милиметрова. а Колхида май не съществува. че го Атлас държи се светът преструва. и поуката ефервесцентна се разтваря в душата импотентна. милост! аз се наситих с трагедии - татуирал съм ги във свойте артерии. милост, милост! преял съм със притчи и не мога вече да тичам. сутринта, сутринта, сутринта съм заплодил, сутринта съм заплодил крайпътен камък. а на обяд, на обяд, на обяд съм изродил, на обяд съм изродил канара за цял замък! в този замък вечер се прибирам със безп(л)ътни компаньонки. и този замък нощем с чук разбивам и заравям се в отломки. и всички поучителни отметки са само кал по моите подметки... и всеки учител двуличен канибал е, заспал е, преял е с човешки провал. аз сам съм учител, и макар и двуличен, аз буден съм и тичам. и притчи собствени сричам.

6. жмичка

третокласници играят жмичка... а ти помниш ли какво ний търсихме? и забравили отдавна всичко по пътя се разпръснахме. някои намериха се, други се един друг загубиха. но за непонятни заслуги с медал ни всички закичиха. някои намериха се, други се един друг загубиха, а Смъртта предложи услуги - и откри тез, дето се укриваха. и покри им очите и замижаха... и покри им очите и пак замижаха. и нейде нявга играят пак жмичка... едно, две, три, четири, няма, няма път назад - Тя ще ни намери. да живеем в страх е ад. пет, шест, седем, осем, щом се скриеш, стой си там, но да не забравиш, че до края ще си сам! девет, десет, излез и сам Я намери! пръв заплюй се както в детските игри. и по асфалта пак, целите покрити с прах, ще лежим пак без да знаем що е страх.

7. хоризонт в ремонт

в залеза на моята есен, в моя първи последен декември, белега на старата песен мият го снежинки стопени. всеки тръгна към своята пролет, корени здраво забил във студа, и се изправи пораснал за полет, и полетя, и покълна в света. отвъд смъртта лежим пак в чернозем. и все някой ден пак ще един до друг растем. хоризонт в ремонт... думи ненужни цапат листата, но ми напомнят за всички вреди - сами сме ранили в сърцата децата, които били сме нявга преди. всеки се в своите тръни оплете и в яда си заби ги във чужди очи, и сам ослепен, и опипом с ръцете претърсва трънака за мъртви мечти. и се губи в трънака от мъртви мечти. отвъд смъртта лежим пак в чернозем. и все някой ден пак ще един до друг растем. хоризонт в ремонт... отдавна залезе моята есен, изтича и моят последен декември, но гори оня спомен, без помен от плесен, и в скованата пръст даже в мен ще гори. отдавна залезе моята есен, изтича и моят последен декември, но гориш, мили мой, без помен от плесен, и топлиш ме докато запролети. гориш, мили мой, ти и старата песен, и топлят ме докато запролети.

8. ракета

как да построя ракета със разум на парчета... как да конструирам часовник със сензориум-гнойник... как да програмирам алгоритъм, щом сам меня се без ритъм... с една и съща ръка, с една! една и съща ръка се сам изродих във света и сам си разпръсквам прахта. да живея не смея - ме попиват с памуче. а да се всмуквам умея - каналът ме научи. слои се, натрупва по трупа на всяко куче крайпътната прах и го обискира за всеки случай. хищни трахеи въздуха смучат - са́ прикрепени към туморна участ. бариера прозира зад хемисфера червива - сам разумът конструира я и изморен абдикира.

9. не е.

и загубени в превода, в превода на прехода, в прехода през прохода, прохода на похотта. все сме се мерили. и не премерили. ще се намерим ли отвъд? ше се намерим ли на път... все сме се вричали, е́дин друг тричали. ще се обичаме ли отвъд... чакаш ли полета, полета към пролетта, пролетта най-първата, най-първата от старостта... не е напред. не е назад. а е в теб, във мен, във всеки от нас. след градежа разпад. и градеж след разпад.

10. живот на парчета

и септември нека да си бъде май, та поетът да може да се наридай. нека се връща в къщата бащина, за да повръща лирична бумащина. нека тичат голи влюбени натам - вход събирам пред спасителния храм. хем неразбрани, хем със лаврови венци - на мене писна́ ми от ваште претенции... не са актуални лирични сентенции за мойте другари - когнитивни импотенции. не съм живял, а от живота абстинирам. съм проспал шамара на всемира. и съм ял, а нямам сила, а всъщност и смисъл въобще не намирам. ставам и варя си собствена истина. не че ми трябва, но е май най-пречистена. не ми е нужен шприцът с отровата - шприц е животът, а отрова са хората. най ми е нужно стипчиво мълчание - стара реколта от последно дихание. и по мокета дозирам пакета със акции - фракции... живот на парчета. не съм живял, а от живота абстинирам, съм проспал шамара на всемира. и съм ял, а нямам сила, а и смисъл не намирам... а смисъл всъщност има. а смисъл всъщност има.

11. натам

окопитил се вързопът и чака да порасне. уморил се е Животът да гори и гасне. не желае там да влиза, а сетне да излезе, и скъса свойта виза, и от перона слезе. никак не е права Правдата чиста - с менгеме изправя Я користно правистът. а Животът концентрат е от отрова смъртоносна, но се разрежда и се разтваря, щом сълзите го докоснат. може ли, може ли, може ли да се обадя, на когото бях преди, и да му кажа, да му кажа, че няма, няма, няма, няма път натам. и спри да бягаш! спри да бягаш! няма път натам. и манивелата си спри да въртиш. и че пред разстрела все си ти и Палач, и Жертва, виж. но събери Ги, събери Ги, остани за малко сам, инак няма, няма, няма, няма, няма път натам... може ли, може ли, може ли да се обадя, на когото бях преди, и да му кажа, да му кажа, че няма, няма, няма, няма път натам. и спри да бягаш! спри да бягаш! няма път натам.

12. детето, което лети с парче от небето

нощем в небето се взирам, се взирам, откривам парчето, което никой не вижда. ще го изрежа, ще го дам на детето, да лети със килима към дупка в небето. и когато съм вече претръпнал, и себе си сам престъпно настъпвам, и когато без компромис не мога да живея и Животът щом спре да ме трогва, и когато не мога вече да плача, и когато не настръхвам вече от здрача, ще има, ще има дупка в небето - вратичка за бягство за него, детето, детето във мене, ако още го има и ако пази парчето, от което уших му килима. а всъщност най е страшна детската ми алчност. да не летя не мога, щом насрочил съм си полет. и знам, да сляза трябва всеки път щом зазорява, но как блести безкрая и как ми се с лъчите играе! да не летя не мога, щом открил съм средството за полет. и веднъж не върнах навреме парчето преди да я видят - вратата в небето, и с талашит я зазидаха! ах, не върнах навреме парчето преди да я видят - вратата в небето, и с талашит я зазидаха! но ний ще летиме, и изход да няма! блести ли безкрая, ще си с лъчите играем. аз ще те пазя, а ти просто ще бъдеш детето, което лети с парче от небето. детето, което лети с парче от небето. и тъй част от мен лети с парче от небето.

13. пасувам

псувам, задето пасувам в живота. дори се не спъвам - аз просто седя. на приспаното "утре" разкостил кивота, поя го със слюнки и тикви садя. но няма разкритие. контракции на сухо. не ще да излезе и тиква дори. мъглите делирни другарски нахлуха, та се мойта саката потентност прикри. и долното горе пак се надува - халюцинация структурна е, а се мисли за вол. гръдната жаба в гърдите танцува. лъв на подбив ме взема, че царят бил гол. и някак е скучно, и някак е тъжно, и някак е срамно, че някак въобще благополучно и с приемлива външност не тиква се пръкна, а все пак дете. я вържи коня ми здраво, моме... май ми въжето е слабо, мо́мче... я сипи юзче отрова, моме... свърши ми всичката злоба, мо́мче...

14. яна /демо.н/

и върти, върти, върти се - началото във край разтваря се. а ти следиш вратите, виж ги - коя отваря и коя затваря се. и безплътни отблясъците теб те теглят във плътната сянка на крайпътните пясъци. теглят те за дрямка... и врати се отварят, се отварят две край реката - в началото и във края, и във края.... а аз искам в средата. и върти, върти, върти се - началото във край разтваря се. а ти следиш вратите, виж ги - коя отваря и коя затваря се. и с теб намираме се един друг. и с теб откриваме баланса. и макар отдавна балсамиран труп, всеки става и хваща се за шанса.

15. пред·верие

агресираш нож в церебрума си да те пази от теб, докато спиш. изповядваш болнеологика. практикуваш ноксотрофика. изповядай си се сам, прости си. да си най-важен позволи си. никога не си бил толкова слаб - захапал си се сам от глад. и да горчи, най-сладка е ядката. спри да мълчиш - отпусни си захапката. и да заспиш без ножове-стожери можеш ли? можеш! даже в демонски кошери. я ми дефинирай... дефинирай ми "безкрайност" със татуиран... татуиран срок на трайност. най си дерайлирал във нивата със страхове. отдавна не е виждал никой неволята тук да спре. към себе си се обърни и виж безбройните врати. знай: зад всякоя от тях стоиш ти всъщност сам и плах. и да си изгубил наследството, което си си завещал сам от детството, знай, че си безкрайно обречен да бъдеш! да бъдеш, защото си вечен. и няма сила, и няма отрова, дето теб да изтрива - ти си основа! ти си в основата.

16. декапитирани

Ин и Ян във любов завъртяли се. и всеки свойта глава, щом един с друг са те наяли се, забравил. и жадно сноват да найдат главата изгубена, и винаги само с пунктир се достигат. парченцето счупено не дава им никога мир. и двигател са на равноденствия. и двигател са на мрачни дни. и Животът е пряко последствие на два демона декапитирани. недей се врича нивга ти във мен. съблазни тричат всеки вълк в теб новороден. излъгал за ъгъла, под който завъртял света, е Бог и си тръгнал, изтръгнал следата на оста. няма да се намерим с теб никога пак, за да трака размерно черно-белият влак. за да трака Животът - черно-белият влак. и двигател сме на равноденствия. и двигател сме на мрачни дни. и Животът е пряко последствие на нас - два демона декапитирани.

17. бог в парализа

под навеса в себе си, в себе си замръкнал. и мрака са в себе си, в себе си преглътнал. вход и изход има всеки лабиринт. и ти дава, и ти взима всеки ален бинт. всички преки пречат, гледай все напред - по-остър е от меча само хоризонта блед. са твоите спомени цели вагони диви мустанги с тавро "за транжор". но всъщност са празни, щом спреш да ги гониш - как тичат пред теб виж ги с вълчия взор. ...стара съм аз, но прастари ме пращат... през просторите празни да ви изшия. и хастарите прашни да ви разшия. и хрущялния скелет на всяка шия от страх превила се аз да извия. ...стара съм аз, но прастари ме пращат... да ви обичам в смирено мълчание. да ви науча как се събличат надежди-одежди от прежди с познание - доспехите вехти на пещи страдание. ...стара съм аз, но прастари ме пращат... тук да попивам в сензориум отрови. да ви дестилирам, а в котлето да дращят недора́зделени безкрайните дроби - позитивните проби от ваште утроби. съм целият рана, но заварил се проектилът в мен гори, за да стана, да вървя, да не изостана от себе си, от което бил съм преди... да вървя, да не изостана... от себе си, от което бил съм преди... да вървя, да вървя... и да нямаш сили да вървиш, пак ще тежиш в куфара на Бога! щом се умори Той, ще го смениш, щом приел си ти облога. и нявга някъде някому ще го предадеш за няколко мига свобода, преди в куфара да те приберат - Бог в парализа! Бог в парализа! Бог в парализа е всеки от нас. и прастара съм аз, и тук ме пратиха да ви припомня, че Бог в парализа е всеки от нас.

18. предбог

/двама/ и началото ново, и здрави смисъл аз подарявам. аз подарявам. и Бог в каталога каквото е писал за мене го давам. вземете го, давам го само за тази вечер, в която чисти и голи във старото блато с теб ще лежиме ний на килима без да редиме какво било е, ще има. и няма да плачем, и няма да смеем да се докоснем, за да не я разлеем кристалната чаша със всички отрови, които били са наште окови. и да сгрешим, във отвъдното не ще ни съдят за това, че сглобили сме се и във сглобката уловили сме в клопка Смъртта. няма кой да ти покаже, че можеш много и че даже, даже мене да ме няма, с тебе винаги сме двама. с тебе винаги сме чисти. Смъртта е, миличка, измама. пак ли мислиш, че си счупена? пак ли искаш аз да си вървя? мила, нека ти припомня, мила, нека ти припомня, че отдавна сме се счупили и избрали сме си го сами. и извървяли сме си го сами. пред Бог с невидимата нишка със теб сме свързани и нищо, нищо няма да я скъса. никой няма да я скъса. даже мене да ме няма, с тебе винаги сме двама. с тебе винаги сме чисти. Смъртта е, миличка, измама.