Казват, човек се измервал по мечтите си. Хората не се мерят, пишките се мерят. Но и без тва горното е недоразвито грешно. Мечта е всичко, което вие знаете за нея. То е вярно. Но вие не се замисляте, че щом мечта е романтична измислица, и щом измислица е романтичен копнеж, и щом копнежите възникват у всекиго от представата му за света, и щом представата ни за света в даден момент е производна на спомена ни за него, то тогава мечта е под господството на спомен. То тогава мечта е кристален пластелин в жълтата кутия със спомени. Тва означава, че където и да сте по кордата на вашите съдби, ако се научите да цените, подреждате, почиствате, управлявате кутията със спомени, значи имате под краката си не поредната заплашително изтъняла нишка, а бетонен път. Значи имате всички и всичко, което мозъкът ви може и не може да моделира. Също както насън.

ако видиш търг и там продават с чукчето талант пробит с габърчета — Ей, залисан, пази се! – сто трамвайни мотриси се врязват в твойта консуматорска мисъл.

разказът е каквото си спомням от един сън през пролетта на 2015. нощем стоя на парченце бряг пред черна неподвижна вода, над мен са надвиснали и прегърнали ме върбови клони. протягам ръка, събирам звездите в луна, потапям я в мътната шир и я връщам пак в небосклона. чужд непознат допир върху рамото ми и някой безлик и далечен сяда пред мен в плитчината на водата. и свежда чело към моето. и изведнъж е зад мен, ръката му се протяга през моята, в моята, и виждам дланта си да прозира през неговата. и с моята-чужда ръка пак събираме звездите в луна, топим я във водата и я трансформираме в белозлатна риба, която плувам към нас. и сетне трансформираме дърветата в скали - стени на огромно корито, и сетне ги палим, а парченцето бряг под нас обръщаме на лодка, и, доволни, изтриваме всичко. и той извади ръката си от моята, скри всичката материя и сътвори безкраен бръснач насред черните безмери. "върви след мен!" ми рече. и тръгнах. и той се извърна рязко и ме бутна, и почти пропаднала в нищото, ме хвана. а аз чух под себе си оглушителният сблъсък на вълните със скалите, които беше сътворил, за да се разбия в прибоя. и му се ядосах, и на свой ред го блъснах. и докато падаше, минах зад него, пропуснах тялото му да пропадне през моето, а главата му стиснах в длани, докато преминаваше през гърдите ми, и така спрях неговото пропадане. и той се усмихна уплашено. и ни върна на брега на мътната вода. и коленичи, и събра мокра пръст, и сътвори от нея бяло цвете. "положи ръката си в него", ми рече. и пъхнах ръката си в цветето, а тя излезе от него стара, съсухрена. и той сложи своята, а тя излезе непроменена, неговата си. "защо?", помислих си аз. "защото съм отвъд времето.", помисли си той. и изтри всичко, и ни заведе в центъра на вселената. над нас далечни и близки светеха звездите, и пясъчни вихри формираха нови светове. а песъчинките се лющеха от кожата му, цялата набита със сребристи отломки. "виждаш ли? ронят се от мен. остаряла кожа. не мога да ги спра. и те са всичката материя, пластелинът на вселената, и се сглабят, концентрират и създават Живот. и той расте и се развива, и, достигнал апогея, сам се детронира, хапе се, разкъсва се, разпилява се, загива. и сетне прашинките-отломки отново се събират, концентрират и градят, и пак разпадат се, загива поредният свят непокръстен. градеж след разпад до края на вечността. а аз седя сам в центъра на всичкото, и плача, проклинам безсилен онзи, който безмилостно ме е поставил и забравил тук. и свидетел съм на самоунищожението на всеки един прекрасен свят, който се е сам родил от прахта ми. и веднъж в яда и в беса си, и в скръбта и любовта си, откъснах от гърдите си пълни шепи плът и ги запокитих по вашия-мой свят, който е поредният, устремил се към смъртта си. и видях сред хилядите сребристи прашинки, изтръгнали се от гръдта ми и тръгнали към вас, една друга - червена. и моя, а различна от моите. от мене излезе, а беше по-стара. и препуснах след нея, и не можех да я хвана. и разбрах: има нещо отвъд вечността, която съм аз. а аз седя от началото на времето във вътрешността на всичкото и не съм се замислял, че в мене може би седи по същия начин нещо друго. аз не съм началото и края. и аз, като вас, съм част, съм посредник на Живота. и само разкъсвайки себе си, мога да Го продължа. и заплаках отново, но щастлив и осмислен. и тя, прашинката, различната, попадна в тебе. и затова всичко се огъва пред твоето въображение. и затова можеш да държиш дори мене, всевишния, в шепите си. и пак седях сама на брега пред мътната вода. и замахнах с ръка. и една белозлатна риба изплува и се превърна в Луна.